Лилия Ел Абани е на 43 години, от Габрово, но живее в Уинчестър, САЩ. Собственик на автокъща. Вдовица, с три деца. Среща голямата си любов рано. Тя е на 18, а той на 19 и е от Либия. Първоначално родителите й са против връзката им и те трябва да се борят за нея. Заминават за Либия, където ги чака ново изпитание - избухва война и дните им се превръщат в ад. Успяват да се измъкнат от него и се отправят към САЩ. Когато животът им се подрежда, идва най-голямата битка - тази с рака. Съпругът й не успява да я спечели и издъхва на 39 години. „Останах сама с три деца, но създадох собствена автокъща и им построих дом”, спомня си тя. Тръгна си от „Фермата” на крачка от финала.

-Казахте, че сте намерили ново семейство във „Фермата”. Кои приятелства ще запазите и след края на формата и мислите ли, че реалността навън може да ви попречи?

-С всички съотборници от „Канатица” имам много добри отношения, но най-близки са ми тези, с които бях до края: Теди, Кенан и Коки. С тях продължавам да съм много близка и след финала на „Фермата”.  В момента съм в България и съм отседнала при Теди. Зрителите знаят, че ние двете бяхме единствените жени в отбора почти през половината време от „Фермата” и това много ни сплоти. Така че не мисля, че в реалния живот нещо може да ме раздели с тези хора. Както казах отседнала съм при Теди, говорих по телефона с Кенан поне 40 минути пред интервюто, а след малко отиваме на гости при Коки. Сами виждате, че за нас нещата след „Фермата” въобще не са приключили.

-Не криехте отношението си към Петър и жените около него. Попадали ли сте под властта на изкусен манипулатор? Жените по-податливи ли са на подобни внушения?

-Да, дамите са доста податливи на подобни внушения. Никога не съм крила, че смятам Петър за изключително фалшив и лицемерен. Разбира се, съвсем не отричам и неговите положителни качества, но според мен фалшиви хора като него, дори да отидат на финал, няма как да спечелят „Фермата”. Случвало се е и мен да пробват да манипулират, но няма как да мине номерът. Усещам опита за манипулация още в самото начало и рязко го прекратявам. Така че мен няма начин някой да ме манипулира, по-скоро аз бих манипулирала някой. 

-Признахте, че не сте имали време да четете Алманаха във „Фермата” заради работата в кухнята. От кого научихте да сте добра домакиня?

-Животът ме научи. Създадох семейство рано, още на 18 години и като жена и майка нямаше как да не се науча да готвя и чистя. Години наред бях само домакиня, мъжът ми беше този, който носеше парите вкъщи. Аз се бях отдала на децата, но успях и да завърша висше образование - право във Варненския свободен университет.

-Вас кой ви отгледа? 

-Бях на 13 години, когато родителите ми заминаха да работят в Либия. Останах с баба и дядо, но мисля, че сама се отгледах. Учех в спортно училище в Габрово, където тренирах акробатика. Започнах с този спорт едва тригодишна. Ако бях заминала с родителите си, трябваше да спра с тренировките, а аз не исках. Затова и останах в България. След промените продължих да се занимавам със спортно-акробатичен рокендрол.

-Разчувствахте цяла България с признанието, че още обичате покойния си мъж. Какво е най-тежко за една вдовица-самотата, снизходителното съчувствие на околните или мъката на децата?

-След като мъжът ми почина, усетих съжалителните погледи на хората около мен. Те ме ужасиха и си казах, че на никого няма да позволя да ме съжалява и няма да показвам, че съм слаба. Заради децата си, пък и заради това ми решение, успях много бързо да стъпя на краката си и да дам ясен знак, че една сама жена също може да се справи добре в живота. Не исках децата ми да ме виждат стресирана и си забраних да изпадам в депресия. В най-тежките моменти просто оставах в колата, наплаквах се едно хубаво и излизах от автомобила друг човек. Научих се да слагам маска, така че да не показвам болката си на околните. И макар мъжът ми да не присъства в този свят физически, моята любов към него няма как да намалее. Аз винаги съм го обичала с цялата си душа и знам, че и той ме обичаше по същия начин. Такава любов не се среща често и тя няма как да изчезне. И децата ми не показаха колко страдат за баща си. Дъщеря ми винаги е била отличничка. Петица през живота си не е получавала. Сега е втора година студентка в Иейл на пълна стипендия при положение, че този университет, един от най-престижните в света, приема едва три процента от младежите, които кандидатстват в него. Годишната й такса е над сто хиляди - сума, която аз няма как да си позволя. Преди няколко дни стана на 20 години, учи право. Много се притеснявах, че заради смъртта на баща си тя може да развали успеха си. Преди да почине, той беше поискал тя да му обещае, че ще продължи да учи. Аз също винаги много съм държала на образованието и децата са знаели, че искам от тях да продължават в университет или колеж. Когато съпругът ми си отиде, големият ми син вече учеше в колеж, но за дъщеря ми кандидатстването предстоеше и аз се притеснявах. Много се радвам, че никой от нас не изпадна в депресия в този труден момент: нито големият син, нито дъщеря ми. Малкият бе само на пет години, няма кой знае какъв спомен от този мрачен период. С децата просто се изправихме и продължихме, без да показваме мъката и страданието си. Носим болката в себе си, но не я показваме. Големият, който е на 24 години, завърши криминално право, като аз избрах специалността, защото и аз съм дипломиран юрист.  Докато учеше, играеше професионален футбол. Брат му, който в момента е на 10 години, също е много добър във футбола.   

-Очаквате ли наплив от ухажори след появата ви по телевизията?

-Вече има наплив, но когато прекаляват, направо ги блокирам. Получавам доста странни предложения, има и неприлични. Не вярвам като цяло в запознанствата в интернет, пък и имам доста високи изисквания към мъжете.