Има всякакви любови, но единствена е тази, на която се наслаждаваме сега. Вече отминалите не държим на отчет. Да, душата помни заради белезите, които са оставили, но за очите остават невидими.

За безсънието причините могат да бъдат безброй. То ни терзае, когато се опитваме да припомним целувките, които изстиват някъде там, край синьото море. Там, където вятърът е рошил коси и където вълните все още не са се превърнали в ехо. Не можем да върнем времето назад. Помним мириса на водорасли, но с това се изчерпват подробностите от пейзажа. Те са само отпечатък – стъпки от два чифта крака по мокрия пясък и смътно усещане за допира на ръка, която вероятно в този момент прегръща някой друг.

Любовта ни връхлита като откровение. Мисъл, въображение и думи се сливат в едно. Няма никакво значение колко време ще продължим да обичаме. Докато обичаме, сънуваме хубави сънища. Докато обичаме, сме по-уверени и смели. Страхът престава да съществува. Като деца, престанали да се плашат от тъмното, приветстваме с усмивка злите духове на безпокойството.

Личните ни дяволи са страшни в паузата между две влюбвания.

Някои неща в живота наистина са непреходни. Приемаме ги за даденост, защото със сърцето си усещаме, че са точно такива, каквито са. Вероятно затова жените умеят да чакат, а мъжете не се уморяват да търсят. Настоящата любов ни движи напред, съществуваме в собствените си “тебеширени” кръгове единствено, когато престанем обичаме.

Никога и нищо не се обича както преди. Любовта сега винаги е най-голямата и неповторимата. Времето лекува старите рани и болките отшумяват като пролетни бури – знаем, че ги е имало, но се надяваме повече да не се случат. Да, белезите в душата остават, но те са видими само за онези зли сили, които дебнат сънищата ни в промеждутъка между „обичам те“ преди и „обичам те“ днес.

Велика мощ е любовта. Зарежда ни с увереност и кара ни да възприемаме света като още по-приятно място за живеене. С нея очакването става по-осезаемо, а лицата ни греят красиви, защото е повод да посрещат всеки нов ден с усмивка. Радост, каквато в най-голяма степен прави щастието наистина възможно.

Да виждаш още някого в отражението на огледалото, да съзираш смисъла на най-обикновените неща, да си способен на всичко, за да опазиш човека до себе си, е любов, на която би завидял самият Бертолд Брехт. Любов, за която тебеширени кръгове не съществуват.