Премиерата на дългоочакваната нова книга с любовна лирика на Добромир Банев „Всички дни ще се казват неделя“ (издание на „Персей“) ще се състои на 15.11. от 18.30 ч., в централното фоайе на Националната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“. Входът е свободен. 

Неделята е време, което отделяме за човека до себе си или за любимите си занимания. Ден на щастието, защото можем истински се наслаждаваме на свободата да бъдем онези, които сме всъщност – без маска и без грим, без необходимостта да правим компромиси с начина, по който виждаме света. „Всички дни ще се казват неделя“ е книга, която се чете на един дъх. 

Авторът умело съчетава силата на ритмичното слово с похватите на драматургията, за да остави сюжетната линия интригуваща до самия край. Животът се състои в нашето минало, което с времето ни кара по-щедро да ценим настоящето. „Сега“ и „тук“ са думи от важно значение, тъй като бъдещето остава несигурно събитие. Учим се от грешките и времето е единствен съдник за изреченото и премълчаното, за стореното и несвършеното. 

Любовта е кодирана в нас и в голяма степен именно от нас зависи доколко ще ѝ позволим да бъде наш неизменен спътник по пътя, който ни е отредено да извървим.

„Младостта като пролет е кратка“, но винаги помним уханието на цъфналите дървета. Облаците обещават дъжд, но рано или късно слънцето изгрява отново, за да ни напомни, че е хубаво да живеем живота си с усмивка. Морето няма да престане да ни очаква, независимо колко сме пораснали. Любовта може и да е странен случай, но сме благодарни за всяка споделена секунда. Каквато и любов да сме преживели, обричаме я на незабрава – като детство, което също никога няма да си отиде. Това са част от посланията на книгата „Всички дни ще се казват неделя“, стихотворенията от която със сигурност ще се превърнат в хитове, подобно на предишните – от книгите „Любов до синьо“, „Обичай ме бавно“ и „Абсурдни времена“ (съвместно с Маргарита Петкова), които дълго време бяха в класациите за най-продавани книги в страната. 

Ето няколко стихотворения от книгата: 

*** 
Остани още ден. 
Да не мислим за после. 
В този свят изморен 
ние с тебе сме гости. 

Остани още час, 
само мъничко още. 
Цял живот е пред нас. 
(Колко влюбени нощи!). 

Да, светът е жесток, 
ала трябва да знае: 
Любовта е възторг - 
точно миг 
преди края.

***
Ужасно искам да ме няма там, 
където пошлостта опиянява; 
където никой не познава срам, 
докато драпа за вселенска слава; 
където липсва вярата в Христос, 
но палим лицемерно свещи в черква; 
където в отговор на прост въпрос 
предателство приятелство зачерква; 
където любовта е само вещ, 
която всъщност даже лев не струва… 
И става твърде късно да прозреш: 
най-ценното с пари не се купува. 

*** 
Най-трудният момент за „лека нощ“. 
Денят е прецъфтял. Нощта нахлува, 
разхвърляла звездите за разкош… 
Като на първа среща те целувам. 

Светът притихва между мен и теб
 в прегръдка, непонятна за безкрая. 
Две щедри чаши водка с много лед, 
насред разхвърляната малка стая. 

Най-важният момент за любовта, 
която всеки кадър режисира… 
„За лека нощ е рано“, казва тя. 
И от любов за стотен път умирам.

*** 
Не ни остана капчица любов. 
Изпихме я – очаквано – до дъно. 
Сега, когато още сме едно, 
делим по равно нощите безсънни. 

Нелеко се живее в самота, 
когато някой още те прегръща… 
Затръшнем ли последната врата,
тъгата пак при другия ни връща.

Така живеем. 
Непонятен свят, 
където любовта е все в недостиг… 
Сами в легло за двама. Сънен град. 
Обичаме се – 
толкова е просто.