„Ти знаеш ли, че имаш страшни очи?“ е реплика на Стефан Данаилов от любимия на мнозина филм „Дами канят“. Разбира се, конотацията е положителна, защото в определени ситуации срещаш погледи, които за части от секундата пронизват сърцето ти така, че да ги помниш цял живот.

Аргументите „за“ и „против“ нямат край. Разумът и чувствата често съществуват в условия на пълен антагонизъм, но вземайки решения, ние се изправяме лице в лице със самия живот. Романът на Джейн Остин е красива история, която изпълва душата, но единствено реалността може да ни посочи верния път към щастието.

Да, с времето помъдряваме, но опитът не непременно ни кара да сме сигурни, че постъпваме правилно. Извършвайки определени действия и изричайки думи, се случва да нараняваме хора. Хубаво е да се случва несъзнателно, защото сред нас няма някой, който да не изпитва чувства, да не изпада в трудни за него моменти.

Ако тъгата е най-верният съюзник на хората, които обичаш, самият ти не можеш да бъдеш щастлив.

Никак не е лесно да бъдеш себе си. Фразата звучи кухо, но всъщност самопознанието е процес. Изграждаме се като личности чрез местата и хората, които срещаме. Едни се наслаждават на пътя, спрели случайна кола на автостоп, а други разглеждат подробностите от пейзажа, заели място в купе на някой бавен влак. До един, обаче, пътуваме към предварително определено местоназначение, вярвайки, че точно там щастието ще бъде с крачка по-близо до нас.

Да пътуваш и да опознаваш света е най-сигурният начин да вървиш към себе си. Ако по време на дългото пътуване има някой до теб, процесът е още по-бърз – любовта винаги ни кара да не сме излишно предпазливи.

По правило в живота си допускаме хора, които импонират на собствената ни природа. Личната ни принадлежност към определено общество от приятели до голяма степен дава представа що за човеци сме самите ние. Пътувайки, понякога придобиваме усещането, че намираме изгубените си половини и това усещане за цялост ни кара да вървим напред по-спокойни, по-търпеливи. По-късно, когато се поглеждаме в огледало, нашето отражение ни гледа със „страшните“ очи на другия.

Разумът и чувствата не могат едно без друго. Те ни правят човешки същества, те ни мотивират да търсим щастието. Ако днес надделява едното, утре ни води другото. На пръв поглед съперници, заедно празнуват всеки наш успех.

Безкраен е хоризонтът. Есента тлее и ще изтлее, но след нас любовта остава завинаги и няма да престане да бъде любопитна, очароваща и съкровена. Гледаме се един друг с погледи на деца, които няма да престанат да търсят себе си в очите на другия. И ни е адски хубаво, страшно красиво!