Докато човек е млад, животът наистина изглежда безкраен. Младостта препуска уверено напред, кара ни да бъдем твърдоглави и смели до безотговорност, ако от ситуацията зависи да докажем любов, да я заявим пред света.

Любовта няма нужда от доказване, но в повечето случаи умираме да я покажем на другите.

Те пристъпват едва-едва. Падналите кестени по протежението на „Граф Игнатиев“ играят в краката им, сакаш искат да им припомнят, че младостта никога не си отива. Хванала го е под ръка и, разминавайки се с куп млади хлапета, тя не спира да се усмихва на галещото слънце. Шалът ѝ е по-скоро за разкош, а шапката му е килната назад така, както преди много лета, защото времето не съществува, макар да казват, че е съдникът за всичко.

Умората се вижда по-скоро в силуетите на дърветата, чиито листа с всеки следваш ден натежават все повече, отколкото в очите им. Двама са. Още са двама. И колко много личи, че един за друг са си утеха.

Да се уповаваш на любовта е сигурният начин да бъдеш щастлив.

Не се интересуват, че бързащите хора дори не ги забелязват. В даден момент възрастните стават почти безлики. Пламъчето в погледа им никога не угасва, но с годините става все по-невидим за младите. Те, двамата, обаче, разхождат бавно прилежно лъснатите си обувки и точно в този момент нищо друго няма значение.

Да се насладиш на мига не е куха фраза от евтин роман. Клишетата са рожби на истината, но за да го осъзнаем е нужно да минат години.

Те са ентусиазирани, но не самонадеяни, целеустремени, но търпеливи, очакващи, но без да изискват. Любовта възпитава не само чувствата, но и разума. Затова трябва да сме благодарни за грешките, които сме допускали в миналото. Съзрявайки, ние не преставаме да учим как да обичаме себе си, за да можем пълноценно да раздаваме от любовта на човека до нас.

Да, любовта няма нужда от доказване. Но когато станеш свидетел на това, как една възрастна двойка просто се разхожда под още синьото небе из есенния град, знаеш че лятото – точно като младостта – също не си отива. Знаеш, че любов като тяхната единствено присъства без да крещи, без да се натрапва – точно като в песента на Далида и Ален Делон. Любов, за каквато думите никога няма да бъдат достатъчни.

„Paroles, paroles, paroles…“