Свикнали сме да мислим за приемането като за нещо светло, почти духовно. Спокойствие, мъдрост, хармония.

Но най-често пускането започва не с мир, а с вик. От момента, в който всички опити да се задържим се сриват. И всичко, което можем да направим, е да гледаме как животът минава покрай нас - без нашия контрол, без досегашната ни обичайна подкрепа.

Истинското приемане не идва при тези, които „получават всичко“. То идва при тези, които вече не могат да издържат повече. Когато психиката достигне своя предел изведнъж става ясно, че да продължим да се борим това означава да унищожим себе си.

Контролът като илюзия за безопасност

Болката от загубата на контрол е една от най-острите. Вкопчваме се в него като в спасителен пояс. В крайна сметка това е така, защото докато се борим, изглежда, че сме живи, че можем да влияем, да коригираме и да се държим за нещо. В действителност често се борим не за човек или ситуация, а за чувството си за власт над болката, обяснява психотерапевтът.

Психиката отчаяно се вкопчва в сценария „Мога да се справя, мога да го спася“, защото дълбоко в себе си резонира в детския страх: ако те пусна, ще ме няма. Това е моментът, в който се сблъскваш не с реалността, а със себе си – малка, уплашена, неспособна да понесеш изпадането в безпомощност.

Ако ти е познато чувството, че трябва да се държиш – заради връзката с него, заради работата, заради нечии очаквания – време е да спреш. Това не е сила. Това е опит за оцеляване в стар сценарий, където любовта и контролът са били неразделни, пояснява д-р Ксения Ахмедова. Където борбата свършва, започва дишането.

ПО ЖЕНСКИ

Автор Ива Петрова

Как се обличат невротиците и психопатите: Възможно ли е да ги разпознаете по външния им вид

Автор Ива Петрова

Приемането не е капитулация

То е трезвеност. Моментът, в който спираш да спориш с това, което вече се е случило. Когато вече не се опитваш да се убеждаваш, че „всичко все още може да се поправи“. Когато за първи път си позволяваш да си кажеш: „Да, така е. И не мога да го направя другояче.“

Цялата болка – гняв, срам, отчаяние – преминава през това разпознаване. Но именно там, където признаваме невъзможното, животът отново се появява в тялото ни. Изведнъж забелязвате, че въздухът отново има вкус. Че сутрешната светлина е просто светлина, а не фон за борба. Че кафето мирише не „както преди“, а по нов начин.

Не, приемането не е краят на чувствата

То е завръщане към себе си, към способността да дишаш, да чуваш, да живееш в този несъвършен свят. Силата не е в победата. Силата е в устояването на истината. Когато „пускането“ престане да бъде слабост.

Често се страхуваме, че пускането означава отказ. Но приемането не унищожава волята. То освобождава енергията, която сме изразходвали за съпротивата. Това, което вчера е изглеждало като край, днес се превръща в начало на движение: към себе си, към нов избор, към честност без защита.

Приемането не е „примиряване“

Става въпрос за зрялост. Става въпрос за това да останеш жив след загубата без да я отричаш. Става въпрос за способността да виждаш и да не отвръщаш поглед.

Когато спреш да се държиш за това, което отдавна е отминало, ти си възвръщаш живота. И тогава болката престава да ти бъде враг. Тя става част от твоето пътуване – доказателство, че все още си способна да чувстваш.

Източник: b17, д-р Ксения Ахмедова