Майчината любов е безспорна основа, сигурен пристан и емоционален фундамент за всяко дете. За хармоничното му развитие обаче това не е достатъчно. Нужен е и баща. Неговата роля не се изчерпва само с механична помощ и подкрепа, като например да вземе детето от училище или да помогне с домашните. Той трябва да бъде дълбоко ангажиран в процеса на възпитание.

Когато бащата прави това, той изгражда у детето онази здрава рамка, върху която се крепят здравословното самовъзприятие, умението за изграждане на взаимоотношения и устойчивостта към житейските трудности.

Научните данни са категорични - децата, които растат с участието и на двамата родители, имат по-големи шансове за психическо благополучие и успех в зряла възраст. Приносът на бащата е мощен фактор, който буквално променя съдбата.

Да бъдеш просто до детето си

Тук не става въпрос само за физическо присъствие. Дори не е задължително бащата да живее в един дом с детето, например ако родителите са разведени.

Същността на функцията „да бъдеш просто до него“ се крие в постоянното и активно присъствие. Детето трябва да знае, че татко е надеждна скала. Той е някъде наблизо, винаги ще се притече на помощ, ще посъветва, ще подкрепи и ще предложи рамото си във всяка ситуация. Ако има нужда от помощ с математиката, татко е насреща. Ако има проблеми с приятели, той ще изслуша и ще даде съвет.

Изкуството на шумната игра

Много бащи усещат инстинктивно онзи момент, в който детето просто трябва да бъде прегърнато и „смачкано“ от гушкане. Да се организира бой с възглавници или просто да се боричкат в прегръдка на пода. Това „глезене“ всъщност е дълбок и важен език за общуване. Така наречената „груба игра“, изпълнена с викове, смях и премятания.

Подобна игра е истински тренажор за живота. Детето се учи да взаимодейства. То разбира, че понякога може да се нарани, но след това трябва да стане, да се изтупа и да продължи напред. Развива устойчивост, учи се да преценява силите си и да поставя граници. Чрез физическия контакт и малките рискове бащата учи детето си на най-важното – да се изправя след падане.

Безусловно приемане

Децата, особено тийнейджърите, са истински майстори в това да провокират и отблъскват. Най-лесният изход е да се опитаме да ги променим, да ги поправим, да им посочим „правилния“ път. Но най-мощният инструмент на бащата е приемането. Бащата не бива да се опитва да променя интересите им, нито да спори с избора им на музика или стил. Неговата задача е да приеме тяхната представа за себе си, дори и да му се струва странна.

Когато бащата приема детето си безрезервно, той полага основите на висока самооценка и стабилно психично здраве. Дете, което е прието, не търси одобрение отвън, а е уверено в собствената си стойност. Това влияе на всичко: на ученето, на бъдещата кариера, на умението да изгражда отношения.

Да подаряваш времето си

Децата възприемат бащината любов по особен начин. За тях мерилото е времето, а не парите или подаръците. Важни са минутите и часовете, които татко е готов да им посвети. Децата усещат остро, когато баща им е вечно зает, и това ги наранява по-дълбоко от всякакви думи.

Как да прекарвате време заедно? Съвместните дейности вършат чудеса. Отидете заедно на поход, спортувайте, сглобете сложен конструктор, пригответе вечеря. Разговорите по време на работа вървят по-леко. Детето се разкрива. То вижда, че баща му не просто „присъства“, а е ангажиран в общото дело. В такива моменти то чувства: „Аз съм важен за моя баща“. А това е най-добрият градивен материал за неговата самооценка.

НОВИНИ

Автор Woman.bg

7 открития за ролята на бащата, които не знаете

Автор Woman.bg

Да приемеш собственото си несъвършенство

Бащата не трябва да бъде идеален. Супертаткото е мит. Децата не очакват от баща си безупречност, а честност. Ако бащата е сгрешил, нека го признае. Да каже просто: „Знаеш ли, не бях прав. Прости ми“. Тези думи няма да сринат авторитета му, а ще го издигнат на ново ниво.

Така бащата учи детето си на най-ценния урок, състоящ се в това, че хората могат да грешат, да искат прошка и да се променят. Да бъдеш баща не означава да знаеш всички отговори, а да си готов да се учиш и да растеш заедно с детето си. Да правиш грешки, да ги признаваш и да продължаваш напред.

Изводът е прост. Ролята на бащата не е в гръмките думи или скъпите играчки. Тя е в стабилното присъствие, в готовността да дадеш от времето си на детето си, в смелостта да приемеш хлапето си такова, каквото е, в щедростта, с която му даряваш времето си, и в мъдростта да приемеш собственото си право на грешка. Тези неща не изискват титли или специални таланти, а само искрена любов и желание да се стараеш. А това вече е най-важното.