Свикнали сме да измерваме умората с часовете сън и количеството работа, което сме свършили. Но има и друг вид умора – тя не изчезва след уикенда, не се лекува по време на ваканцията и не изчезва, когато затворите работния си лаптоп. Тази умора живее в гърдите, придърпва раменете, заглушава звуците и прави света сив.

Нарича се емоционална умора. Днес е станала почти норма. Съчувстваме толкова много на другите, че губим представа за себе си. Задържаме усмивката си, а сме празни отвътре. Утешаваме другите, когато самите ние се нуждаем от утеха. Слушаме историите на другите хора, въпреки че нашите собствени вече не могат да се поберат в главите ни.

И в един момент нещо щраква – това е. Батерията е изтощена. Не тази, която храни мускулите, а тази, която храни душата.

Емоционалната умора не идва внезапно. Тя се натрупва малко по малко. За пореден път си казахте: „Мога да се справя“, въпреки че вече не можете. Замълчахте, когато искахте да извикате. Усмихнахте се на подигравка, въпреки че негодуванието ви кипеше вътре. Поехте тревогата на някой друг, защото никой друг не би го направил. Всеки път това е малка смърт на вашия вътрешен ресурс. А енергията ви не е безкрайна.

Freepik

Откъде идва тази умора?

Първият източник е хиперотговорността. Чувстваме сякаш светът ще се срути, ако загубим контрол. Ние сме отговорни за настроението на майка си, за академичните постижения на децата си, за атмосферата на работното място, за емоционалното състояние на взаимоотношенията ни. Ние сме като диригенти, които се опитват да контролират всяка нота в оркестъра. И забравяме, че самите ние отдавна сме спрели да чуваме музиката. А всъщност емоциите на другите хора не са нашата партитура. Не сме задължени да регулираме как да се чувстват другите.

Вторият източник - постоянната ангажираност. Спряхме да си почиваме от хората. Съобщения, обаждания, известия, молби, новини, преживяванията на други хора – всичко това нахлува без да ни пита. И дори когато сме физически сами ние все още сме емоционално заобиколени от всички. Превъртаме проблемите на другите хора в главите си, представяме си чувствата им, репетираме реакциите си. Нервната ни система никога не се изключва. Тя работи до мозъка на костите, като двигател без поддръжка.

Третият източник е потискането на чувствата ни. Свикнали сме да бъдем силни. Да не плачем, когато ни боли. Да не се ядосваме, когато е несправедливо. Да не се страхуваме, когато е страшно. Натискаме емоциите си навътре, като изразходваме колосално количество енергия за това. И в крайна сметка се уморяваме не толкова от самите събития, колкото от постоянното напрежение заради това, което държим в себе си и което настоява да излезе навън. Потиснатата емоция е бреме, което носим със себе си всеки ден.

ПО ЖЕНСКИ

Автор Елена Ангелова

Синдромът на самозванеца: Защо си оставаме все същите, а отчаяно копнеем за промяна?

Автор Елена Ангелова

Как можете да разпознаете тази умора, преди да се превърне в безразличие?

Първият знак е, че спирате да се наслаждавате на малките неща. Кафето сутрин няма аромат, слънцето не ви топли, детският смях не ви докосва. Всичко става плоско, скучно и безвкусно.

Вторият знак е, че започвате да се дразните от онези, които изискват вашето внимание. Дори тези, които обичате, започват да ви се струват като тежко бреме. Чувствате се виновни за това си раздразнение и тази вина добавя още един слой умора.

Третият знак е, че искате да се скриете. Да изключите звука, да угасите осветлението, да не отговаряте на никого, да легнете с лице надолу във възглавницата и просто да мълчите.

И ето най-важното: емоционалната умора не е слабост. Тя е сигнал. Душата ви казва: „Стига. Вече не мога да нося всички на раменете си.“ И душата ви има право да извика.

Pixabay

Какво да направите?

Първото и най-трудно нещо е да си позволите да не чувствате другите. Само себе си. Това не е егоизъм, а хигиена. Защото не можете да дадете на някой друг да пие от празна чаша. Първо напълнете своята. Ако ви е трудно, кажете си го. Ако сте уморени да слушате, кажете си го. Ако имате нужда от малко време да сте сами, затворете вратата. Няма проблем.

Второ, върнете си правото на всякакви чувства. Можете да плачете. Можете да се ядосвате. Можете да се страхувате. Емоциите не се делят на правилни и грешни. Те съществуват. И когато им позволим да бъдат, те не се забиват и не засядат вътре, не ни тровят отвътре, а преминават и си отиват. Сдържането е това, което е истински изморително. Поемете си дъх. Позволете си да паднете на леглото и да виете в възглавницата си, ако това искате.

Трето, намерете това, което наистина ви удовлетворява, а не това, което обикновено се смята за релаксация. За някои това е тиха разходка в самота. За други е готвене без рецепта. За трети е тетрадка, в която можете да запишете цялата си болка без цензура. Не търсете начини да се разсеете. Търсете начини да се върнете към себе си. Въпросът „какво искам точно сега“ е терапевтичен. Задавайте си го всеки час, ако е необходимо.

Четвърто, преосмислете кой и за какво има достъп до вашата енергия. Има вампири, които се хранят с вашето присъствие. Има задачи, които могат да бъдат делегирани. Има новини, които не е необходимо да се четат. Има съобщения, на които може да се отговори утре. Границите не са стена. Те са врата, която отваряте само за тези, които знаят как да влязат през нея внимателно.

ЗДРАВЕ

Автор Ева Лъчезарова

Започнете деня без стрес: навикът, който помага да овладеете кортизола

Автор Ева Лъчезарова

Вие сте жив човек

И накрая, най-трудното е да приемете, че не е нужно да бъдете издръжливи през цялото време. Вие сте жив човек. Имате право да се уморявате, да падате, да мълчите, да не искате нищо. И понякога най-добрият начин да се справите с умората е просто да си признаете: „Да, уморена съм. И не е нужно да се справям точно сега. Просто трябва да го преживея.“

Емоционалната умора не се лекува с почивка на плажа, а като си позволите да бъдете несъвършени. Като се върнете към собствените си нужди. Като се откажете от ролята си на спасител на всички и всичко. Като създадете вътрешна тишина, в която само вие сте чути.

Вярвайте, че когато се възстановите, ще можете наистина да бъдете до другите. Не като празен съд, а като преливащ кладенец. Но първо - тишина. Само за себе си.

Източник: b17