Спомняте ли си времето, когато да играеш с приятели не означаваше да провериш три семейни календара, да пишеш на няколко родители, да уточняваш кой ще те закара и в колко часа трябва да те вземат? Просто излизахме. Чукахме на вратата на съседа, качвахме се на колелото и обикаляхме квартала, докато не намерим някого. Понякога се събирахме цяла компания на тротоара и измисляхме някаква игра в движение. И макар да не сме имали предварително изготвена програма, някак си винаги намирахме какво да правим.

Днес детството изглежда доста по-различно. Срещите между деца често изискват предварително планиране, а свободният следобед все по-често се оказва запълнен с телефон, таблет, компютър или поредното организирано занимание. Именно на този фон все повече внимание привлича една идея, която звучи едновременно модерно и странно познато – „playborhood“.

Терминът описва своеобразен квартал за игра – среда, в която децата могат да излязат навън и да знаят, че там вероятно ще има други деца, с които да играят, без родителите да трябва да организират всяка една среща. Концепцията набира популярност и благодарение на социалния психолог и автор Джонатан Хайдт, който от години говори за необходимостта децата да прекарват по-малко време пред екраните и да получават повече независимост в реалния свят.

Playborhood – антидотът на организираните срещи

Идеята всъщност е доста проста. Няколко семейства, които живеят близо едно до друго и имат деца на сходна възраст, се договарят да създадат безопасна среда, в която малчуганите могат свободно да се движат и да играят. Няколко от домовете могат да бъдат определени като „сигурни места“, а децата постепенно започват сами да се намират едно друго.

Самата дума „playborhood“ не е измислена от Хайдт. Авторът Майк Ланца я използва още преди години и дори посвещава книга на идеята – Playborhood: Turn Your Neighborhood Into a Place for Play. Ланца превръща собствения си дом в Менло Парк, Калифорния, в място, към което децата от квартала естествено започват да се събират.

И тук идва най-интересната част: родителите не трябва да измислят какво ще правят децата.

Те могат да карат колела между домовете. Да построят нещо. Да измислят собствена игра. Да се скарат за правилата, да ги променят и след пет минути да забравят защо изобщо са се скарали. Могат да започнат една игра, да им омръзне и да измислят съвсем друга. Точно това е свободната игра, която много от нас помнят от собственото си детство. И може би точно тя липсва на децата днес.

Ами ако детето ви излезе навън… и няма никого?

Разбира се, тук се появява един напълно реален проблем. Можем да кажем на детето си „Излез навън“ колкото пъти искаме. Но ако всички останали деца са вкъщи и играят Roblox, вашето дете просто ще се окаже само на улицата. Именно затова идеята за „playborhood“ не разчита на едно семейство, а на няколко.

Това е подобно на начина, по който Хайдт говори и за смартфоните. Ако едно семейство реши да не купува телефон на детето си, докато всички останали в класа вече имат, ситуацията може да се окаже доста трудна. Но ако няколко семейства вземат едно и също решение, натискът върху отделното дете значително намалява. Същото се случва и с играта.

Ако няколко семейства се разберат, че например петък следобед е време за кварталните деца, тогава детето ви няма да излезе навън в търсене на компания, без да знае дали ще намери някого. То вече ще има реална възможност да срещне приятелите си. И не, това не означава родителите да се откажат от всякакъв контрол.

Напротив. Всяко семейство може да постави свои граници. Децата могат да имат право да се движат между определени къщи, но да не пресичат главния път. По-малките могат да останат в рамките на една улица. Всички родители могат да знаят в кой дом има възрастен, към когото децата могат да се обърнат, ако възникне проблем. Разликата е, че възрастният не е режисьор на играта. Не стои на пет метра и не пита през две минути: „Какво играете?“, „Защо се скарахте?“, „Кой започна?“ и „Какво ще правите сега?“.

Не е нужно да връщаме 90-те

Когато говорим за детството от миналото, винаги се намира някой, който казва: „Е, когато аз бях дете, родителите ми дори не знаеха къде съм!“ И да, вероятно е така, но идеята на „playborhood“ не е да изпратим седемгодишното си дете навън с пакетче сок и инструкция да се прибере преди да се стъмни, не е нужно да пресъздаваме 1987 г, не е нужно и да се преструваме, че светът днес е същият като преди 30 години. Това, което можем да направим, е да дадем на децата си малко повече пространство за самостоятелност.

Според Хайдт съвременното детство все повече се измества от „детство, основано на играта“, към „детство, основано на телефона“. Децата получават по-малко свобода във физическия свят и прекарват повече време в дигитални пространства. И точно тук „playborhood“ се опитва да върне баланса. Не е нужно да имате огромен двор, скъпи играчки или перфектно оборудвана детска площадка. Всъщност това дори не е идеята. Място за сядане, баскетболен кош, малко свободно пространство и няколко деца могат да бъдат напълно достатъчни.

Най-важното нещо не е какво има в двора или кварталната градинка, а кой ще бъде там.

Може би скуката не е толкова лоша

В крайна сметка „playborhood“ не е поредната родителска тенденция, която изисква да купим нещо, да организираме нещо или да запишем детето си на още едно занимание. Напротив.

Няколко семейства, малко доверие, ясни граници и готовност да оставим децата сами да измислят как да прекарат следобеда. Изберете един ден. Говорете с няколко родители от квартала, уточнете докъде могат да стигат децата и какви са основните правила, а след това ги оставете да играят.

Да, вероятно някое дете ще се прибере и ще каже: „Скучно ми е“ и това всъщност може да е чудесна новина. Защото именно когато няма готово видео, игра или възрастен, който да каже какво следва, започва истинското измисляне.

А може би точно от малко скука, малко свобода и няколко приятели навън започва детството, което всички ние бихме искали да подарим на децата си.