Има един въпрос, който се чува в почти всяка втора история. Хората търсят помощта на психолог заради фундаменталния въпрос - защо животът им някак си не се развива така, както би трябвало.
Връзките им с другия пол не се получават, парите са трудни за намиране и печелене, тревожността се задържа. И има постоянно усещане, че „нещо не е наред с мен“ или „светът е несправедлив към мен“.
,fit(1280:720))
Тук е важно да спрем и да погледнем не симптомите, а самата структура на очакванията, с които човек живее
Израснахме в култура, където порастването беше заменено от приказките. Първо, буквално, чрез Дядо Коледи, принцове и чудеса, които „непременно ще се случат“. След това, метафорично, чрез идеята, че ако си добър, ако се стараеш много, ако имаш правилните чувства и вярваш достатъчно, тогава животът непременно ще бъде задължен да е грижовен към теб и разбираем. Но когато това не се случи, възниква чувство за измама и вътрешен протест: „Това не е, за което се бяхме разбрали“.
Проблемът е, че от психотерапевтична гледна точка никой не е бил съгласен с никого още от самото начало.
Каква е истинската задача на родителите
Работата на родителите не е да отгледат щастливо дете, а да му помогнат да израсне до възрастен. Това са коренно различни неща. Възрастен не е някой, който не изпитва болка, тревожност или съмнение. Възрастен е някой, който може да се справя с тези проблеми, без да прехвърля личната си отговорност върху външния свят.
Психологическото съзряване е постепенен процес
До двадесетгодишна възраст човек би трябвало да започне да развива чувство за автономност - мога да живея самостоятелно, мога да вземам решения, да правя грешки и мога да се справям с последствията от тях.
До двадесет и пет години човек трябва да оформи твърдо разбиране, че парите, взаимоотношенията и качеството на живот са резултат от действия, а не са нечия чужда грижа. До тридесет години се изгражда вътрешна система за подкрепа, при която човек вече не търси постоянно патерици под формата на одобрението на другите хора, на спасители или обяснения защо „не мога, трудно ми е, не са ми позволили“.
Когато това не се случи, човек физически съзрява, но психологически остава в детинското състояние. И тогава всяка трудност се преживява като катастрофа, всеки стрес като травма, всяко несъответствие на очакванията като доказателство за собствената малоценност.
Оттук произлиза популярният мит за тоталната травма. Сякаш почти всеки дискомфорт е непоправим психологически срив. Някой не се е явил навреме, някой не ни е подкрепил, не е разбрал, не е оправдал очакванията и сега обяснението е готово: „Бях травмиран“. Това е удобна логика, защото премахва необходимостта да се променя каквото и да било. Щом причината е външна, тогава не е нужно нищо да се прави вътрешно.
Психиката е по-сложна и честна
Повечето емоционални реакции, наречени травми, всъщност са детски начини за преживяване на реалността на възрастните. Това не прави човек лош или слаб, но изисква едно нещо - съзряване, а не безкрайно обвиняване.
Възрастният се различава от детето не по липсата на емоции, а по начина, по който се справя с тях. Те могат да бъдат разстроени, ядосани, уплашени, разочаровани и въпреки това да не се сриват, да не търсят незабавно спасение, да не изискват светът да бъде незабавно различен. Те знаят как да полагат усилия, да приемат несигурността, да приемат грешките и да продължават напред.
Ето защо психотерапията почти винаги се фокусира върху порастването, дори ако първоначалното искане е било различно. Ревност, тревожност, емоционални колебания, страх от самота, финансови затруднения – всичко това често не се оказват изолирани проблеми, а по-скоро резултат от един фундаментален проблем - отхвърлянето на позицията на възрастен.
)
Няма универсален подход или „правилно родителство“
Няма перфектни родители, нито идеално безболезнен път на човека. Но има ясна насока - колкото по-рано човек спре да очаква чудеса и започне да изгражда връзка с реалността, толкова по-стабилен става животът му.
Психотерапията в този смисъл не е утеха или комплект от лайфхакове. Това е работа по възвръщане на възрастната позиция. На способността да разчиташ на себе си, да вземаш решения, да понасяш последствията от тях и да не губиш чувствителността и човечността си.
И да, това не е най-лесният път. Но е единственият, който наистина работи.
Източник: b17
,fit(980:735))
,fit(380:285))
)
)
,fit(680:510))
,fit(680:510))
,fit(680:510))
)