Има моменти, които не се забравят. Остават в съзнанието ни, напомняйки колко невероятен е животът. Когато четем хубава книга, изграждаме си собствена представа за образите на героите, защото тяхната история става и наша – колкото повече четем, толкова по-лична започва да ни се струва. После, с времето, въображението ни се разгръща с още по-голям замах. Пишем и дописваме собствените си истории усърдно и с ясното съзнание, че времето е прекалено малко, за да се тревожим за нещата, които не можем да променим, и достатъчно, за да изпитваме радост.
Пеперудата е много древен символ. Неслучайно присъства в египетските йероглифи като олицетворение както превъплъщението, така и красотата. Тя е събирателен образ на вярата в доброто, надеждата и любовта.
Когато казваме, че сме влюбени, „пеперудите в стомаха“ пърхат с малките си крилца и не ни дават миг спокойствие – състояние, несравнимо с никое друго. Тогава сме най-сензитивни, способни сме да извършим куп щуротии, които в „нормално“ състояние едва ли бихме си позволили.
)
Знаем колко кратък е жизненият път на тези невероятно създания и на пръв поглед е странно, че асоциираме любовта с тях. Защото влюбим ли се веднъж, искаме да е за дълго, да е споделено. Но колко много преживяват те за малкото време, което им е отредено! Пеперудите са израз на страстта и еуфорията, но заедно с това напомнят, че любовта е непрестанен процес, в който се развиваме и променяме за добро.
Но да се върнем в началото. Четем и препрочитаме любимите си автори, припознавайки се в дългите абзаци, а понякога дори в едно единствено изречение. Често в нас остава спомен за нещо, което ни е въздействало силно, без да сме сигурни за конкретния източник на тази емоция. Затварям очи и виждам запалена свещ в стая, където не присъства никой, освен пеперуда, която енергично кръжи около яркия ѝ пламък. Пеперудата знае колко опасно е това за нея, но не може да спре, защото лудостта също е част от красотата. Не знам дали ще изгори крилата си. Не знам дали пламъкът няма да угасне, когато восъкът на свещта се стопи. Но знам, че всъщност и двете хипотези нямат никакво значение. Достатъчно е да усещам със сърцето си, че в името на любовта всички рискове са оправдани и си струват.
Вечността може да е илюзия, но чрез любовта изглежда някак възможна. Докато наблюдаваме тези мънички създания, ние усещаме, че наистина съществува онова, голямото, което надхвърля времето и пространството – любов, огромна, колкото в роман, и необятна, колкото в историята, която всеки от нас не спира да пише.
А и как бихме разбрали колко невероятна е пеперудата без пламъка на свещта?
&w=3840&q=75)
&format=webp)
&format=webp)