Представете си следната сцена: петгодишно дете, с ясни очи и сериозен тон, се обръща към майка си и ѝ казва: „Слушай, Ина, може ли да поиграя още малко преди лягане?“

Вместо очакваното „мамо“ чуваш собственото си име. Миг на объркване, лека тревога – защо детето отказва да използва дума, натоварена с толкова близост, красота и емоция?

На пръв поглед – дреболия. Но зад този избор може да се крие свят от емоции, поведенчески модели и подсъзнателни процеси. Психологът Галина Шикина ни отвежда зад кулисите на този феномен.

Името като огледало на реалността

Психолингвистиката отдавна сочи „мама“ и „тате“ като едни от първите и най-смислени думи, които децата произнасят. Те са лесни, инстиктивни, подкрепени с радост и отклик. Но още на 2-3-годишна възраст детето започва да подражава на социалната среда. То чува как другите наричат родителите му и копира тази динамика – не като отричане, а като адаптация.

Често този период е временен. Името просто „минава на гости“ в речника на детето, преди топлото „мамо“ или „тате“ да се завърне отново.

Когато обръщението се превърне в модел

Но ако тенденцията се задържи, особено след 5-6-годишна възраст, това може да е сигнал. Тук се разкриват три възможни послания:

Стратегия за внимание – Ако „мамо“ често остава без отговор, но името привлича незабавна реакция, детето просто избира по-ефективния канал за комуникация.

Емоционално дистанциране – В условия на конфликт или студенина детето може несъзнателно да „свали“ родителя от символичния пиедестал и да го третира като обикновен възрастен.

Декларация за независимост - В семейства с равнопоставени отношения или с размита родителска роля обръщението по име може да е начин за утвърждаване на собствената идентичност: „Аз съм като теб.“

Сложната архитектура на семейството

В семейства с деца от различни бракове името може да се превърне в неволен стандарт. Ако полубрат или сестра наричат майката по име, защото тя не е тяхна биологична родителка, по-малките деца често възприемат това като нормално и го възпроизвеждат.

В такъв случай не става дума за емоционален протест, а за социално подражание. Затова вместо порицание ситуацията изисква яснота да се очертаят ролите, да се върне сигурността на детето чрез ясно разграничаване на „кой кой е“.

Какво казва науката

Изследване, публикувано в Journal of Child Language, показва, че начинът, по който децата се обръщат към родителите си, е резултат както от емоционалната връзка, така и от културните норми в семейството. Психолозите отбелязват, че децата в нестабилни семейни отношения или с нарушен контакт с един от родителите, често предпочитат името – не от липса на уважение, а като защитен механизъм.

След седмата година обръщението по име може да е опит за изравняване на позиции – или несъзнателен зов за автономия, отбелязва експертът.

Името като изместване и разпад на родителския архетип

В трансперсоналната психология „мама“ и „татко“ не са просто думи – те са архетипи, символи на сигурност и безусловна грижа. Когато детето започне да ги замества с лично име, това може да е опит за разрив с образа, а не с човека. Това често се случва в моменти на вътрешна трансформация, когато детето започва да усеща себе си като отделна цялост. Юнг казва: „Детето е автономна душа, търсеща пътя към собствения си център.“

В този процес родителската фигура може да бъде изтласкана от символичния си трон – не от агресия, а от нуждата на детето да се идентифицира. Станислав Гроф допълва: „Не само поведението на родителя, но и неговата достъпност и емоционално присъствие оформят вътрешния свят на детето.“ Ако възрастният изглежда далечен или непоследователен, името може да се превърне в опит за емоционално балансиране.

Да реагираш с разбиране, не със страх

Важно е не толкова самото обръщение, колкото контекстът, в който се използва. Ако отношенията са стабилни и близки – името може просто да е игра или особеност на семейната динамика. Ако обаче детето използва обръщението демонстративно, с отчужденост или по време на конфликт – това е момент за размисъл.

МАМА И ДЕТЕ

Автор Антония Михайлова

Изгубено детство: 7 признака на токсичния родител, който съсипва психиката на детето си

Автор Антония Михайлова

Какво да направят родителите?

Без паника. Това не е провал, а шанс да погледнете по-дълбоко в душата на детето си.

Обърнете внимание. Какво стои зад избора на детето – нужда от внимание, самостоятелност или объркване?

Говорете. Споделете как се чувствате, когато чуете „мама“ – защо тази дума има значение за вас.

Създавайте близост. Не със забрани, а чрез игри, обич, съвместни моменти. Ролята се утвърждава чрез присъствие, не чрез настояване.

Вслушайте се. Погледнете отвъд думите. Там се крие всичко, от което децата ни се нуждаят – внимание, разбиране, и малко повече от онази сигурна, тиха любов, която наричаме „родителство“.