Казват, че не е толкова важно с кого пристигаш, колкото с кого ще си тръгнеш накрая. Навремето, в по-младите ми години, тази максима просто ме забавляваше. Виждах в нея само смешната страна, без да подозирам, че зрелостта един ден ще ми разкрие цялата ѝ дълбока мъдрост.

Животът ни среща с различни събития, места и хора, но често ни трябва време, за да проумеем какво всъщност сме изгубили по пътя. И за да намерим сили да се зарадваме на онова, което сме получили вместо него. Учим се от собствените си грешки, макар нищо да не ни гарантира, че няма да ги повторим. Но в прескачането на препятствия ставаме толкова добри, че с всеки изминал ден сякаш се доближаваме до нов световен рекорд.

Научаваме се да тичаме, без да отделяме поглед от хоризонта пред нас.

ПО ЖЕНСКИ

Автор Елена Ангелова

Психолог: Не влечението към удоволствия, не волята за власт, волята за СМИСЪЛ движи хората

Автор Елена Ангелова

Няма бъдеще, което да не е стъпило върху миналото ни. Това важи с пълна сила и за мечтите – дотолкова, доколкото оставят ярки следи по пътя, който ни е писано да извървим. Личните ни истини са родени от причинно-следствената връзка между изживените любови, раздели и предателства. Те оцеляват, защото се хранят от малките радости, за които най-после сме отворили очите си, проумявайки, че всяко малко нещо има значение. Чак тогава започваме истински да ценим радостта и красотата.

А няма красота, която да остане завинаги невидима. Именно в това е кодиран смисълът на съществуването ни.

Склонни сме да забравяме лошото и да пазим спомена за доброто. Човек трябва да носи твърде много гняв в себе си, за да остане злопаметен. Да бъркаме е просто част от природата ни. И за да привличаме светли емоции, ние се уповаваме тъкмо на онези моменти, които са ни правили истински щастливи. И така е редно да бъде.

Freepik

Пътят към ада не е постлан с добри намерения. Това е просто оксиморон, измислен за оправдание на непростими постъпки. Адът е вътре в самите нас. Но ние избираме обратното направление всеки път, когато в умовете ни свети семафорът на осъзнатата нужда да останем приветливи и човечни. Лицата с най-ведри усмивки помнят как боли плачът. А онези, които първи протягат ръка за помощ, много добре знаят какво е да си бил в беда.

Затова – не. Не е важно кой с кого е дошъл. Нито колко и какво е притежавал.

Важен си ти. Точно сега, в този неповторим миг, докато Земята се върти около нажеженото си ядро. Важно е да не спираш. Да преодоляваш всяко следващо препятствие и да благодариш, че си тук.

Защото живите имат една единствена, огромна привилегия. Правото на избор. Дали да останат вторачени в миналото, което отдавна е пепел, или просто да вдигнат очи към звездите.

Точно сега. В кратката пауза преди следващия скок.